Падаш, ставаш, вървиш, спъваш се, пак се изправяш. Гониш целта си, мачкаш, прескачаш, бързаш, задъхваш се, няма въздух, ядосваш се и пак се засилваш и ..................хоп стигаш целта на живота си. А тя е просто......... неговия край. Така се бях засилил до миналата година, че направо спирка нямах. И в един момент баммммм взрив, но не материален, а мисловен. За какво го правиш, за кого го правиш. Къде е смисъла. И осъзнавам, че смисъл няма. Полза само материална. Време за да уползотвориш ползата, пак няма. Следователно полза от ползата няма. Ако пък застанеш, поспреш за миг и се огледаш, оставаш сам, всичко около теб бърза, бърза за да стигне..... Да стигне къде? Пак там накрая.
Сами се раждаме и сами умираме. Сами със себе си живееме, дори да сме двама пак сме сами. Заобиколени от приятели роднини, съпруги, деца пак сме сами. Всеки пази най-съкровеното в себе си, за собствена употреба. Точно така употреба. Употребени се чувстваме, защото сами ние се употребяваме, за да постигнем целта си.
Потребността на обществото ни да ползва, потребява, употребява всичко, ни доведе до това да ползваме и самите себе си, като уред или вещ. - Умора? Сън! ; Глад? Храна! ; Болка? Хапче!
Ами аз така си ползвам колата - Мощност? Гориво! ; Умора? Смяна масла филтри и ремъци! ; Счупена част? Сервиз!
С каво сме по различни от предметите си. С това, че общуваме ли? А дали настина общуваме или само като моторите на колите бръмчим на поредния светофар.
Недовършени, хаотични са моите мисли и стова се надявам да объркам реда на нещата и отговора "49"-за тези които са чели Артър Кларк. :))))))))

много добре го каза....хубавото е,че си го осъзнал и то рано....и тук -в блога- ние си изливаме мсилите, емоциите, споделяме ги с други-познати или непознати...някакъв вид отново общуване. Тук човек оства сам с мислите си, препрочита ги, разсъждава, намира и отговори и нови въпроси се създават. Повечето хора сме станали като машини н аавтопилот- кога ще живеем , като остареем и не можем да ходим на лунапарк, да ходим по планините и започнем с болежките и хапчетата ли.СЕГА трябва да се живее :))) но не хаотично, без никакви норми и задръжки.....но да забелязваме малките неща и хората, които ни радват и обичаме, да им показваме чувствата си , да се насладим на всичко

Да, когато ценим вещите повече от хората, нормално е около нас да има повече вещи и по-малко общуване...докато замязаме и ние на вещи.

да бъдем по-добри, по-весели, по-обичащи и обичани и това пътуване ще остане вечно......както дне с в друг постинг написах - смъртта е едно стъпало и праг към вечността